Забравена парола

Ще получите нова парола на посочения от Вас email.

 

Любен Зидаров



Най-новото издание на „Българската школа в графичния дизайн“ донякъде излиза от традиционната за рубриката рамка. Това е така, защото в него за пръв път ще ви срещнем с творец, оставил ярка диря в българския книжен дизайн, най-вече със своето творчество в областта на илюстрацията. Малко са онези от нас, които не са държали в ръцете си любимите „Андерсенови приказки“, „Островът на съкровищата“, „Принцът и просякът“, „Том Сойер“, „Винету“, „Призракът на Ляно Естакадо“ или „Приказките на Шехерезада“, илюстрирани от него. Помним страшния негърски крал, бесните дяволи и вещици, коварните пирати, изящната Малка русалка, крехката Палечка… Макар изразът да е клише, няма да е пресилено, ако кажем, че образите на Любен Зидаров са населили света на фантазиите на няколко поколения малки и вече пораснали деца.

Биография

Любен Зидаров е роден през 1923 г. във Велико Търново. Завършва класическа паралелка в родния си град, а през 1948 г. – Националната художествена академия, специалност „Живопис“, при проф. Илия Петров. Започва да се занимава с илюстрация още като ученик. По-късно работи за детските списания „Септемврийче“ (1948–1953), „Пламъче“ (1953–1958) и „Славейче“ (1958–1967), а от 1967 до 1970 г. е главен художник на издателство „Народна младеж“. Илюстрирал е над 200 заглавия от нашата и световната класика и е въплътил в творчеството си образите, с които свързваме книгите на повечето известни негови съвременници литератори. През 70-те години на миналия век е заместник-председател, а после и председател на Творческия фонд на СБХ.

Сред отличията, с които е удостояван, са сребърен (1959) и златен (1965) медал от Международната изложба на книгата в Лайпциг, наградата на ДКМС за изкуство и култура (1970), наградата „Борис Ангелушев“ на СБХ за илюстрация (1976), както и орден „Кирил и Методий“ I степен (1963).

От 1977 г. се занимава най-вече с живопис. Негови творби са притежание на двореца „Сейнт Джеймс“ в Лондон, галерията на университета „Хонг Ик“, Сеул, както и на частни колекции в Канада, САЩ, Италия, Норвегия, Финландия, Швейцария, Австрия, Германия.

Г-н Зидаров, как се случи така, че се насочихте към професията художник на книги?

Вероятно причина за това е станал контактът ми с книгите. Като дете се срещнах с детските вестничета, които издаваха Лъчезар Станчев и Ценко Цветанов. Харесвах особено „Весела дружина“ – беше богато илюстрирано, чакахме го всяка седмица. Тогава на мода беше Вадим Лазаркевич, официалният художник на списанието на Ран Босилек „Детска радост“, на „Светулка“ и много други. Неговите рисунки ме очароваха, заразиха ме. И така, още като ученик, 15–16-годишен, илюстрирах първата си книга. Казваше се „Капка по капка“. Естествено, по това време нямаше как да имам кой знае какъв опит като илюстратор, затова и бях под силното влияние на Лазаркевич.

Любомир Дойчев ми възлагаше поръчки, той ме въведе и във вестничетата „Чуден свят“ и „Илюстровано четиво“. Техният издател, който беше известен с псевдонима Мамин Колю, ме хареса и започнах да работя по поредиците „Крачун и Малчо“ и „Японски приказки“. Те представляваха комикси по преводни текстове.
Това продължи и през студентските ми години. Впоследствие тези издатели започнаха да предлагат и книги, а аз подготвях кориците.

След 9 септември 1944 г. се наложи да прекъсна следването си, за да отида в казармата. След войната Мамин Колю ме изпрати при Асен Босев. По това време частните издателства вече бяха ликвидирани. Започнах работа последователно в „Септемврийче“, „Пламъче“, „Дружинка“ и „Славейче“, а по-късно отидох да работя в издателство „Народна младеж“.

Смятате ли, че за художника на книги е наистина важно да познава добре литературното съдържание, на което дава облик, или го възприемате единствено като повод да се сътвори един визуален спектакъл за читателя?

За мен илюстрацията не е самостойно изкуство. Художникът на книги не може да изскочи от тази основа, тъй като илюстрира дадено произведение, даден свят, даден възглед, даден сюжет. Разбира се, много е важно той да запази своята индивидуалност, дума да не става – той трябва да бъде автор, но без да влиза в противоречие с изходния материал, който илюстрира. Да остане колкото е възможно по-близо до автора на текста, до неговия свят и натюрел, до начина му на изразяване и писане, дори до лексикона на думите, с които той изгражда своите образи. Има илюстратори, които се отделят от автора, но има и такива, които стават негови съавтори, допълват го – този начин на работа има значение за мен.

Спомням си, когато преди години илюстрирах детските текстове на Асен Разцветников. Можe би там в най-голяма степен съм успял да се доближа до автора, до неговите език и изказ. Рисунките ми за неговата книга са изчистени, плоски, простички, както самият той се изразява. В работата си по текстове на Яворов пък наблегнах на мрачната, потискаща атмосфера, която лъха от неговите „Заточеници“. Случвало ми се е дори да вляза в конфликт с мой колега относно графичната концепция, с която всеки от нас подхожда спрямо едно и също произведение, защото отдавам голямо значение на връзката между езика на автора и начина на изразяване на художника.

В процеса на работа някои проекти придобиват особено значение за създателите си. Кои свои реализации чувствате като по-специално индивидуално постижение?

Едно от най-важните произведения, в които смятам, че съм сполучил, са Андерсеновите приказки, както и „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън. Занимаваше ме дълго и работата по сборниците с приказки на Николай Райнов. Останах удовлетворен от илюстрациите си, но полиграфическото изпълнение на тази книга не се получи много добре.

Можем ли да кажем, че има съществена разлика в процеса на работа на художниците на книги днес в сравнение с времето, когато Вие сте започнали професионалния си път?

Разбира се, разликата е огромна. Едно време технологията беше толкова примитивна, печатът – на такова ниско ниво, че се налагаше да се съобразяваме с това, което печатарят иска от нас. Казваха ни, да речем: „Не слагай черно до червено, защото апаратът лови и двата цвята заедно и ги слива.“ Или пък: „Не използвай синя боя, защото нея апаратът въобще не я лови...“ (Смее се). Налагаше се едва ли не да цветоотделяме всяка цветна рисунка ръчно – слагахме паус върху нея и започвахме да повтаряме всеки цвят поотделно, за да „помогнем“ на печатаря. Това, разбира се, променяше оригинала.

Тези проблеми бяха съществени, защото илюстраторът не общува с читателя непосредствено, както например живописецът, а със сътрудничеството на много други хора – печатаря, цинкографа, словослагателя, подвързвача… Те представят неговия труд и дали работата му ще стигне до онези, за които е предназначена, зависи от тяхната добросъвестност, а и от качеството на материалите, с които се печата. В онези години, дори да приемем, че сме се справили с цветоотделянето, хартията беше такава, че често се случваше илюстрациите накрая да нямат общо с оригинала.

Помня например разочарованието си от отпечатването на илюстрациите ми към „Граф Монте Кристо“. Те бяха решени в два цвята – черно и синьо – а след отпечатването синият цвят беше или преекспониран, или толкова блед, че сякаш напълно беше изчезнал…

Целия текст можете да прочетете в печатното издание.

Статията е публикувана в брой 4 / 2011.

 
30.08.2011.
Автор: Pro GR
0 Коментари
Таг :

Практика, Дизайн

Сподели в: Share Tweet

Още статии от същата категория

Добави коментар